За спортните коли и Божията помощ

И всеки, който призове името Господно, ще се спаси. Деяния 2:21

Сутрин нямаше сили да стане от леглото.

И желание нямаше. Да живее нямаше желание.

Синът й, притеснен, й купуваше всякакви скъпи био сиропи с витамини и минерали, които щели да я съживят веднага. Не помагаха.

Ядеше, вечно беше гладна, а слабееше. Отделен е въпросът с какво се хранеше. С каквото има. А то не беше много.

– Много си отслабнала. Храниш ли се? – шефът я гледаше изпитателно с тежкия поглед, с който я гледаше напоследък.

Колежката, с която работеха от много години, и уж бяха приятелки,  усети, че е слаба, и реши да завоюва овакантената позиция на доверен човек.

Ходеше от лекар на лекар и никой не можеше да й каже какво й е. Видимо всичко беше нормално. Гледаха я странно, бързаха да й вземат парите за прегледа и да я отпратят. Никой не разпозна симптомите или не му пукаше.

Не можеше да се гледа в огледалото. Измъчената физиономия и блуждаещия поглед. Изтощената коса с цвят, който не й отиваше. Усмивката й, нейната вечна усмивка, беше изчезнала, а опитите да я върне само й показваха, че нещата отиват на зле.

Нямаше желание да се облича и да се гласи. Мъкнеше едни и същи дрехи, които още повече подчертаваха отчаяният й вид. А онези, красивите, ярки или стилни дрехи, които преди толкова много обичаше и носеше с удоволствие, за тях нямаше енергия и ги отбягваше. Висяха по закачалките, а тя дори не посягаше към тях. Най-зле се чувстваше в червено и го събличаше веднага.

В главата й бясно препускаха хаотични мисли и повечето бяха черни и обвиняващи. Имаше толкова много неща, които прозря и за които да се обвинява. Опитваше се да ги отпъди, но те връхлитаха с нова сила. Страхове. Какво ще прави, как ще продължи?

Най-страшни бяха паник атаките. Не знаеше, че са такива. Но изведнъж, както си седеше, я връхлиташе като вихрушка толкова силна и ярка страшна картина, по-скоро усещане, че се разтреперваше и изпотяваше. С огромно усилие успяваше да се върне.

На мястото на сърцето й сякаш имаше черна дупка, която беше някак болезнено празна.

Къде беше изчезнала любовта?

Не се обичаше. И как да се обича? Та Тя се беше провалила с трясък и сега изобщо не знаеше какво да прави, и нямаше сили да продължи.

Всъщност това, че не се обичаше, май не беше нещо ново. Тя откакто се помнеше, не се е обичала. Иначе нямаше да слага всички други пред себе си.

Но най-лошото беше, че не обичаше близките си, детето си! Или поне така го усещаше.

Стегни се! –  й казваха всички, от които отчаяно търсеше подкрепа, и започнаха да я избягват.

Де да можех да се стегна!

Наблюдаваше се отстрани в малките моменти на проблясъци, виждаше, че е зле, и не можеше да направи нищо друго, освен да се моли.

– Господи, не мога повече! Моля те, помогни ми! В името на Исус Христос, помогни ми!

Люба, румънката, с която виртуално се запознаха заради грешката на гърка да ги сложи в общ чат, се обади една вечер по Месенджъра и ентусиазирано й каза на нейния смешен английски:

– Знам чудесна възможност ти печели много пари! Компания за хранителни добавки, печели много, раздават коли. Аз вече го правя. След две седмици ще има семинар на Озбор, близо до Варна, той е само за членове и е за бизнеса, но ти ела, тъкмо ще се видим наживо и ще разбереш всичко!

-Озбор ли? Къде е това? Да не би да е Обзор?

-Да, да, Озбор.

И Тя се вкопчи в това предложение като удавник за сламка. Сякаш от него зависеше животът й. Нещо вътре в нея знаеше, че трябва да го направи.

Впрегна цялата си останала енергия, намери офиса на компанията за хранителни добавки, събра последните си пари и се обади да се запише за семинара.

-Не може! – семинарът е само за членове. Трябва да имате екип, да сте направили еди-колко си точки и тогава! – отсече по телефона докторката от София, която отговаряше за организацията.

-Люба, не става! Помагай!

След няколко дни докторката й се обади, че ще може да отиде. Тя победоносно отиде да занесе парите в офиса на компанията, където Митко, с който после станаха приятели,  я изгледа като някаква натрапница, но я записа и с покровителски тон й даде указания, че преди семинара трябва да посети едно обучение в неделя в 9 часа сутринта.

В неделя едва се надигна от леглото в последния момент. Навлече тениската с пеперудата и пола, по-къса от подходящата за бизнес събитие, сложи якето, което я правеше бледа, но друго нямаше, и се завлече към офиса на компанията.

Закъсня, естествено. Напоследък за всичко закъсняваше.

Докато влизаше пред всички, които вече слушаха обучението, лекторката с вид на учителка с показалка в ръка я изгледа неодобрително и назидателно каза:

-Колеги, ние правим бизнес, а първото правило в бизнеса е да сме точни.

“Я си гледай работата!” – си каза наум, и се огледа къде да се шмугне.

Тогава го видя. Настани се зад огромния му гръб и изведнъж се почувства в безопасност. От толкова време насам. Стана й  удобно и спокойно.

Потъна в това усещане, докато не я сепна гласът на червендалестата рускиня, която беше грабнала показалката и стоеше пред дъската.

– Вие двамата ще сте един екип! – посочи тях двамата. Той се обърна и я погледна.

Изкара го на дъската.

– Хайде, сега кажете с какво е важен екипът! – очаквайки да преразкаже нейните думи важно нареди едрата жена.

Видя как Той направи опит да влезе в темата по нейния начин, но на лицето му се изписа съпротива и бавно надигащ се гняв.

Прииска й се да застане до него и заедно да поставят на мястото й лекторката.

Когато Той си тръгна разядосан, й стана някак празно.

– За семинара – върна я в залата гласът на Митко – ще пътуваш с нас. Ще има и още един човек от Добрич.

Опушиха я в колата, уж се занимават със здраве, пък и двамата пушат. Едва дочака да пристигнат.

И го видя. Чакаше ги пред крилото на хотела, в което бяха настанени.

Той си подаде ръката с неговата лека усмивка.

– Радвам се да се видим отново! – усмихна се Тя. Ох, поне ще има с кого да си говоря!

Добре, че беше Той! Седна до нея в залата и Тя някак по-леко понесе гръмката и уж нахъсваща, а всъщност дразнеща музика и целия цирк.

Искаше й се да излезе навън на яркото майско слънце и да лежи целия следобед на плажа, без да мисли за нищо, а трябваше да стои в мрачната зала и да слуша за болести. Видя, че и Той се чувства по същия начин.

Люба не дойде. Не дойде и румънката, с която трябваше да е в една стая.

– Ох, поне ще си почина! Как имам нужда от това!

На вратата се почука.

– Момент! – облече се набързо Тя. Кой ли може да е?

Беше Той. Облечен в спортен екип.

– Искаш ли малко да се разходим по плажа, да се раздвижим след цялото това седене?

– Да, с удоволствие! Ей сега ще съм готова.

– Хайде да се събуем боси по плажа! – предложи Той.

Първата й мисъл беше: „Как боси? Още е студено, а и почти се свечери”. Но после нещо в нея реши, че ще му се довери.

– Добре. Да си оставим маратонките ей в онзи плажен бар – кораб, никой няма да ни ги вземе!

Той я изгледа странно, но взе двата чифта маратонки и ги скри зад едни столове.

След две години, когато със смях си припомняха тази разходка, й каза, че му било странно да си остави скъпите маратонки на плажа, вместо да ги занесе в стаята на две крачки, но го направил.

– Хайде да бягаме назад! – предложи Той.

– Как назад?! – учуди се Тя. Никога не беше бягала назад.

– Ами така, да си излезем от зоната на комфорт. Напред всеки може.

– Ех, че хубаво! – бягаше Тя назад по плажа и си мислеше: „Дали ще ме хване, ако падна?”

Беше най-хубавото, което й се беше случвало от много време.

Бягаха по пустия огромен плаж, хвърляха камъни в морето, говориха си за толкова много неща. Осъзна, че не беше завършил университет, но беше постигнал много и беше здраво стъпил на земята с една много простичка и достъпна мъдрост. А Тя с нейните шест години право и въздушни кули, които се сгромолясаха и я затрупаха, беше наникъде. Но за първи път от няколко години го прие спокойно.

– Ти си като спортна кола, която дълго време е експлоатирана на предела на възможностите й, без да е обгрижвана подходящо. Изчерпала си всичките си ресурси. – каза й Той. Върни си баланса в организма си, тогава ще можеш да продължиш напред!

– Боже, колко било просто!

А тя мислеше, че ресурсите й са неизчерпаеми и винаги ще е на ниво. Докато не се срина изведнъж.

И трябваше да срещне Него, за да види очевидното и да й го каже.

И да й даде смисъл да продължи. И любов.

Благодаря ти, Боже, че ми го изпрати!

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.