Всяко зло за добро

Ония, които сеят със сълзи, с радост ще пожънат. Псалми 126:5

– Хазяйката ми е писала! – спря се Тя насред разходката в Морската.
Трябва да се преместим!!!
Продават апартамента! Имаме един месец да се преместим!
Спря се насред алеята, пълна с хора, а сълзите не спираха.
– Не искам да се местя!!! Не сега! Нямам време за това! Имам други планове!
– Боже, защо? Как е възможно някой друг да взима решения за моя живот?!
Любовта я прегърна силно и само каза:
– Тя пък точно в неделя ли избра да ти пише?
– Ще ми помогнеш ли?! – погледна го жално Тя, сгушена в прегръдките му.
– Разбира се, че ще ти помогна. Спокойно, за добро е, ще видиш!
Седем години, цели седем години в чуждо жилище, което беше нарекла дом.
Седем години, пълни с болка и щастие, с мечти, с толкова много неща, които никога няма да се повторят.
Балът на Марти, катастрофата.
Любови, а всъщност не, и най-после Любовта.
Вечерите, сгушена в прегръдките му, ухаещи на домашни сарми и печена тиква.
Началото! Моето Място! Пълна къща със щастливи жени с грейнали лица!
– И сега какво?! – Добре дошли на Моето Място, днес тук, пък утре там, пък вдругиден не знам си къде?!
Огледите. Трябва бързо да решават.
– Мамо, изглежда добре и се вижда малко море. – казва Обичта.
Пътуват до там половин час в задръстването по една от най-неприятните улици във Варна.
Брокерчето закъснява с половин час, а Тя е на работа.
Оглежда се.
Пусто е и лъха на безвремие.
Съседка с примирен вид мъкне някакво безалкохолно от онези измислените и един фиш от Националната лотария и се шмугва в един от гаражите, превърнат в жилище, пред който висят прострени части от дамско бельо.
Брокерчето пристига.
Червена риза и черен панталон. Стендал.
– Имаме десет минути да огледаме! – казва Тя. Моля да сте по-бърз, на работа съм!
– Как е възможно да се живее тук?! – чуди се Тя. И как може да твърдите, че диванът е нов?! Та той е изкорубен! И не ми трябва парченцето морска гледка на сто километра разстояние над пущинака отдолу! Няма как да се прибирам тук вечер без кола. Благодаря Ви!
– Мамо, имаме два огледа за днес. Няма как да стане без брокер.
Още щом влязоха и го усети.
Въпреки чуждите вещи и разхвърляното, въпреки стария диван и овехтелия килим под забравилата годините си холна масичка.
Светлина! Отвсякъде. Краката й се стоплиха.
– Боже, колко е светло!
И морето!!! На две крачки от нея.
Е, тузарската къща отпред обира гледката, но без много надничане от двете страни е морето. Разкошно! Може да го помирише. Зеленина, тихо и спокойно. Птичките пеят.
Чак сега разбра, че е живяла на тъмно седем години.
– Най-после ще имаш нормална стая, Обич, а не онази кутийка!
Утре е Великден. Какво да гледаме повече, няма време! А и това ни харесва, може да стане дом.
За два дни се преместиха. Дори не усети как.
Мъжете непрекъснато носеха нещо и сновяха между центъра и вилната зона, а тя бързаше да напълни микробуса.
Успя да набута всичко по шкафове и гардероби с последни сили.
Рожденият ден на Любовта! Става на петдесет!
През деня се беше сбогувала със седем години от живота си.
Изчистено, стерилно, опразнено, все едно никога не са били там.
Поплака си, но бързо изтри сълзите, когато видя, че Любовта идва за последния курс.
– Хайде, след два часа имаме резервация за ресторанта! – каза Тя.
Последни усилия.
– Още малко, мила моя! Време е за празнуване! – си каза.
Излезе от спалнята.
– Еха!!! – обърна се Любовта и не можа да сдържи възхищението си.
– О, целия ден живея за този момент! – изведнъж забрави за умората Тя.
Пепеляшка се беше превърнала в принцеса.
– Каляската ви е готова! – намеси се Обичта и й смигна: (Добре, че ме послуша за шалчето!)
– Честит рожден ден, Любов!
Смях, свещи, отблясъците на светлините в морето на Морска гара, тортата, за която никой вече нямаше място, семейство, любов.
Благодаря ти, Боже!

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.