Топла юнска привечер.
Пред Фестивалния комплекс е приятно оживено, хора вървят в различни посоки и се носи ваканционното настроение, което толкова обича.
Минавайки оттам чува как един едър човек с голяма и рошава брада, седнал почти пред входа му, се моли по детски на Дядото с пуканките.
Я, Дядото с пуканките пак е тук! – обърна се тя и го видя. Усети познатия аромат на карамелизирани пуканки, който свързваше с това място.
Та човекът, седнал на нещо, с оставен акордеон до него, го молеше:
– Моля ти се, дай малко пуканки, пък аз ще ти ги платя, когато изкарам пари! – молеше се с тон на малко дете.
Дядото с пуканките само го погледна и дори не помръдна.
Тя подмина, но нещо в нея се сви и се върна.
– Ето, вземете да си купите пуканки! – пусна монета в ръката на брадатия, пухкав чичко.
Той я погледна със син поглед над бухналата брада и рече:
– Давай поженимся!
Тя стъписана се разсмя.
– Аз съм българка. И имам приятел.
– Нищо, давай поженимся!
Отмина го, смеейки се.
Бре, то било лесно да получи предложение за брак!
А тя от кога го чака!
Благодаря!
Вярвай и продължавай да вървиш!
Елина Попова
