Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. 1Коринтяни 13:1
“Здравей!”
Неговото сладко “р” прозвучава в ухото й.
Онова “р”, от което години наред й се разтуптяваше сърцето.
Сега я обзема топло чувство. И радост, че го чува отново. През хилядите километри разстояние.
– Здравей! – казва тя, а мислено добавя “приятелю”.
Гласът му я връща двадесет и седем години назад.
Беше като гръм.
В момента, в който погледите им се срещнаха. На изпращането за казармата на неговия най-добър приятел.
Бяха на осемнадесет.
Носеше я на ръце. Разсмиваше я.
А тя потъваше в очите му, най-яснозелените очи, пълни с любов.
Знаеше, че ще се оженят, щом свърши казармата.
Чакаше го и броеше дните. Още малко.
И тогава започна да мисли, умницата.
“Много сме млади, животът е пред нас”. “Той е много красив, винаги ще се съмнявам дали ще е само мой”. “Къде ще живеем?”, и още, и още глупости, с които я атакуваше умът й.
Срещна някой, за който след време се запита: “Боже, къде са ми били очите?” и забрави за любовта.
Мислеше, че всички мъже са като него …
Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.
Вярвай и продължавай да вървиш!
Елина Попова
