Имало и други “бели врани”, какво облекчение!
Вашите деца може да са малки и да се чудите как да ги възпитавате и към какво да ги насочите за в бъдеще, а моят син е на 21 години и ме научи на много неща.
Първото от тях е, че не е задължително един човек да е отличник в училище, да е послушен, без собствено мнение и всички учители да го харесват, за да стане добър човек и да има удовлетворение от живота си.
За мен, пълната отличничка (в училище и в университета) и винаги харесваната от всички, това си беше голям шок. Но когато осъзнах, че едни от най-великите личности, оставили следа в историята, са били хора без отлични оценки, завършили с триста зора и без университетско образование, се укротих и го оставих да върши нещата по своя начин. Защото трябваше да се съглася с него, че системата на средното ни образование като цяло е архаична и унифицираща, демотивираща, и не толерира оригиналното и различно мнение.
Е, и той завърши. И сега уверено върви по своя път, изкачвайки се нагоре. По неговия начин. С неговите грешки и успехи.
Има мечта. Иска да има собствен бизнес и трупа опит. Започвайки от най-ниското стъпало. Учи се да бъде мъж и да е отговорен за решенията си и за живота си. Всичко, с което се захване, има успех и хората са възхитени колко е млад, а колко зряло разсъждава и постъпва. Но той си знае цената и има самочувствие. И се цели високо. Знам, че ще постигне много.
Като малък искаше да стане “мотокросист” – негова дума, а като по-голям – тираджия в пустошта или дървосекач в Канада, гледайки предаванията по Discovery Channel.
Насочвах го да учи “Право”, защото аз това съм завършила и е сравнително престижно. Освен това на него изобщо не му върви математиката, иначе бих го направила електроинженер. Мислех си, че щом обича да комуникира, да защитава тезата си и да се бори срещу несправедливостите, правото е най-добро за него.
Но не бях съобразила, че той не обича да чете и да е заровен в дебелите книги, и да е в рамки, а и няма да издържи затворен в офис и зад бюро по 8 – 12 часа дневно, затрупан от бумаги.
За малко да ме послуша и добре, че поговорихме точно преди записването за приемните изпити. Защото осъзнах, че ако го тикам към нещо, което не е неговото нещо и той не го е избрал, той няма да е успешен и рискът да не се справи, да се почувства тъп и неудачник, и да се комплексира, е много голям. Имах такива колеги в университета.
Спрях да слушам хората, излязох извън общоприетите модели, спрях да контролирам и започнах да го обичам, да го подкрепям и да вярвам в него. Станахме близки и се научихме да общуваме, да си говорим и да си имаме доверие …
Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.
Вярвай и продължавай да вървиш!
Елина Попова