Любов

“Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” Йоан 16:24

Тя обича Коледа.
Иска й се да я обича. Толкова много има нужда от споделена Коледа. Като нормалните хора, онези, със щастливите семейства.
А имаше моменти в миналото, когато я мразеше. Защото по Коледа имаше най-много работа и беше изтощена от умора.
Защото вкъщи й се искаше да се отпусне и да празнува, но нещо все не достигаше.
Не достигаше и през последните години.
Тя се стараеше много, украсяваше, организираше всичко, пътувания, поемаше разноските, готвеше, беше красива и весела, но й оставаше горчив послевкус.
Той не обича Коледа.
Не се знае дали ще празнуват заедно.
Но тя тайничко се надява, без да настоява. Вярва, че ако така трябва, ще са заедно на Коледа.
Ето че идва Бъдни вечер.
Купува подаръците в последния момент, но го прави с удоволствие.
Толкова е хубаво да има за кого да купуваш коледни подаръци!
С любов приготвя коледните ястия.
Домът й е топъл и светъл, ухае на джинджифилови бисквити, коледната трапеза е изискана на светлината на свещите.
Тя си тананика звучащите от компютъра коледни песнички.
Нейното пораснало момче й помага.
Боже, колко е хубаво, че си е у дома!
А го нямаше почти цяла година.
Той идва.
Пътувал е отдалече.
Влиза по неговия спокоен и уверен начин, без много шум …

Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка.  1Коринтяни 13:1

“Здравей!”
Неговото сладко “р” прозвучава в ухото й.
Онова “р”, от което години наред й се разтуптяваше сърцето.
Сега я обзема топло чувство. И радост, че го чува отново. През хилядите километри разстояние.
– Здравей! – казва тя, а мислено добавя “приятелю”.

Гласът му я връща двадесет и седем години назад.
Беше като гръм.
В момента, в който погледите им се срещнаха. На изпращането за казармата на неговия най-добър приятел.
Бяха на осемнадесет.
Носеше я на ръце. Разсмиваше я.
А тя потъваше в очите му, най-яснозелените очи, пълни с любов.
Знаеше, че ще се оженят, щом свърши казармата.
Чакаше го и броеше дните. Още малко.
И тогава започна да мисли, умницата.
“Много сме млади, животът е пред нас”. “Той е много красив, винаги ще се съмнявам дали ще е само мой”. “Къде ще живеем?”, и още, и още глупости, с които я атакуваше умът й.
Срещна някой, за който след време се запита: “Боже, къде са ми били очите?” и забрави за любовта.

Мислеше, че всички мъже са като него …

Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Живели някога двама моряци.
Големи приятели били. Обиколили заедно много морета и океани, много бури преживели, на много брегове спирали.
Веднъж попаднали на един прекрасен остров.
Вождът на местното племе ги приел с дарове, посрещнали ги топло и те останали за по-дълго.
Вождът имал три дъщери.
Поживели на прекрасния остров моряците, отпочинали си, дошло време да си ходят. Тогава единият казал:
– Аз няма да потегля обратно. Реших да остана и да поискам ръката на дъщерята на вожда. Както е обичаят, ще дам за нея десет крави.
– О, браво! Голямата му дъщеря е чудна хубавица. Сигурен съм, че ще сте много щастливи. – отговорил другият моряк.
– Грешиш. Аз няма да искам ръката на голямата му дъщеря.
– Е, и средната е хубава. И с нея ще ти е много добре.
– Не, аз няма да поискам ръката и на средната.
Ще се оженя за малката дъщеря и ще дам за нея десет крави.
– Ти добре ли си?! – удивил се приятелят му.
– За тази сива мишка? Пропътували сме целия свят надлъж и нашир. Такива като нея сме виждали с купища. Помисли, вразуми се!
Но морякът вече бил решил.
Отишъл при вожда и му казал:
– Почитаеми вожде, идвам да искам ръката на дъщеря ти. Както е обичаят, давам за нея десет крави.
Зарадвал се вождът.
– О, голямата ми дъщеря е чудна хубавица! С радост ще ти дам ръката ѝ и ще приема десетте крави.
– Моето уважение, вожде, но аз не искам ръката на голямата ти дъщеря.
– А, добре тогава. Средната ми дъщеря също е хубава и ще ви благословя, и ще приема десетте крави, както е обичаят.
– Аз моля за ръката на малката ти дъщеря, вожде. – рекъл уверено морякът.
Вождът се стъписал.
– На малката дъщеря?!
И тъй като бил много справедлив, предложил на моряка:
– Синко, традицията повелява да се дават десет крави за красива жена. Малката ми дъщеря не е особено красива, затова може да дадеш за нея само три крави.
– Не, вожде! Аз съм избрал нея, за мен тя е най- красивата и ще дам за ръката ѝ десет крави, както повелява обичаят.
Склонил вождът и дал ръката на малката си дъщеря на моряка. А той дал за нея десет крави.
Оженили се те и веднага след сватбата приятелят му отплавал към родните земи.
Минала цяла една година.
Затъжил се другият моряк за приятеля си, който останал на острова, и решил да го посети.
Хвърлил котва и се отправил към брега.
На брега видял чудна хубавица. Запитал я за дома на приятеля си и тя го повела.
Когато пристигнали, отвътре излязъл другият моряк и първо прегърнал хубавицата, а после и приятеля си.
-Какво се е случило?! – удивил се гостенина. Преди една година ти се ожени за малката дъщеря на вожда, едно съвсем обикновено и невздрачно момиче. Как стана тази огромна промяна?
Хубавицата му отговорила:
– Преди една година моят съпруг видя в мен най-красивата жена и даде за ръката ми десет крави, както повелява обичаят да се дава за красавица.
В този момент аз за първи път в живота си се почувствах красива.
Любовта му ме направи красива.

Гласът на Резида заглъхна, а тя седеше неподвижно сред курсистите и в очите ѝ напираха сълзи от обзелото я прозрение. Върна се вкъщи, където я чакаше Любовта, и му каза:
– Сега знам защо разцъфнах така.
Защото преди една година ти избра мен.

Благодаря!

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова