Живот

Не знаете ли, че малко квас заквасва цялото тесто?  І Коринтяни 5:6

Премести се в нов дом през пролетта. 
Подреди двете си саксии с мушкато, едното цикламено, другото червено, една до друга и зачака да цъфнат.
Беше ги опазила през зимата.
Скоро разцъфтяха.
Първо цъфна цикламеното мушкато. Разкошен цвят, нежен, носещ радост.
После до него цъфна червеното с няколко едри, ярки и пълни с енергия цветове.
Всяка сутрин, докато ги поливаше, им се наслаждаваше.
Една сутрин видя, че цикламеното мушкато има нов цвят. Но не беше цикламен, а червен!
Какво е станало?!
Започна да го оглежда, да не би да има друго коренче и то да е червено. Не, от едно и също коренче бяха цъфнали първо цикламеният цвят, а после червеният.
Цикламеното мушкато разцъфна с още два големи цвята, и все в ярко червено, като мушкатото до него.
– Е, аз ако исках две саксии с еднакви цветове, щях да си ги засадя отначало! – каза си тя, гледайки ги едно до друго.
И тогава проумя: в предишния дом те бяха сложени на двата противоположни края на терасата. А тук ги беше доближила едно до друго. И по-силният цвят беше повлиял на по-слабия. Цикламеното беше станало еднакво с червеното, до което стоеше.
Трябва да ги раздалеча! – сети се тя.
Така и направи. Премести цикламеното мушкато през две саксии от червеното и зачака.
О, чудо! Тази сутрин видя, че цикламеното разцъфтява с два прекрасни цвята, вече в неговия си цвят, на фона на още непрецъфтелите червени цветове, прихванати от другото.
Ето какво е решението! – проумя тя.
Да се отдалечиш и да прекратиш всяко влияние, което те обезличава или ти вреди …

Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Топла юнска привечер.

Пред Фестивалния комплекс е приятно оживено, хора вървят в различни посоки и се носи ваканционното настроение, което толкова обича.

Минавайки оттам чува как един едър човек с голяма и рошава брада, седнал почти пред входа му, се моли по детски на Дядото с пуканките.

Я, Дядото с пуканките пак е тук! – обърна се тя и го видя. Усети познатия аромат на карамелизирани пуканки, който свързваше с това място.

Та човекът, седнал на нещо,  с оставен акордеон до него, го молеше:

– Моля ти се, дай малко пуканки, пък аз ще ти ги платя, когато изкарам пари! – молеше се с тон на малко дете.

Дядото с пуканките само го погледна и дори не помръдна.

Тя подмина, но нещо в нея се сви и  се върна.

– Ето, вземете да си купите пуканки! – пусна монета в ръката на брадатия, пухкав чичко.

Той я погледна със син поглед над бухналата брада и рече:

– Давай поженимся!

Тя стъписана се разсмя.

– Аз съм българка. И имам приятел.

– Нищо, давай поженимся!

Отмина го, смеейки се.

Бре, то било лесно да получи предложение за брак!

А тя от кога го чака!

Благодаря!

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Защото  Неговата Божествена сила ни е подарила   всичко,   което  е  потребно  за  живота  и  благочестието.  2 Петрово 1:3

Два дни голи чукари и сиво-черни върхове.

Два дни пътуване през две съседни  балкански държави, уж толкова близки, а някак далечни.

Право напред вижда заоблени заснежени върхове, целите бели, искрящи под слънцето.

– Къде е това? – пита тя.

– Сигурно е в България. – отговаря Любовта.

Македонската граница.

Сякаш Бог е дръпнал черта.

Откъм македонската страна – сиво, кално, тук – там няколко борчета, никакъв сняг.

В България – бяло, красиво, боровете пременени с чиста бяла премяна.

– Нощес наваля. – казва жената от граничния пункт.

“Имаш всичко, което ти трябва”. – звучи по радиото в колата, вече на българска земя.

Най-красивата земя!

Зелени, гъсти гори от двете страни на пътя, заснежени върхове гордо се издигат над облаците, земята е обработена и плодородна, ред зелено, ред черно, като нова черга.

Магистралата прорязва долината и от двете й страни широко, просторно и красиво, докъдето ти поглед стига.

Небето е синьо и родно, изпъстрено с бели перести облаци, като ангелски крила.

– Вижте! Ангелски крила, ето там! – възкликва неволно.

-Къде?  Къде? – недоумяват другите.

Боже, имам всичко, което ми трябва! – проумява тя.

Хубаво е да се отдалечиш за малко, да видиш нещо различно, за да оцениш това, което имаш …

Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Имало и други “бели врани”, какво облекчение!
Вашите деца може да са малки и да се чудите как да ги възпитавате и към какво да ги насочите за в бъдеще, а моят син е на 21 години и ме научи на много неща.
Първото от тях е, че не е задължително един човек да е отличник в училище, да е послушен, без собствено мнение и всички учители да го харесват, за да стане добър човек и да има удовлетворение от живота си.

За мен, пълната отличничка (в училище и в университета) и винаги харесваната от всички, това си беше голям шок. Но когато осъзнах, че едни от най-великите личности, оставили следа в историята, са били хора без отлични оценки, завършили с триста зора и без университетско образование, се укротих и го оставих да върши нещата по своя начин. Защото трябваше да се съглася с него, че системата на средното ни образование като цяло е архаична и унифицираща, демотивираща, и не толерира оригиналното и различно мнение.

Е, и той завърши. И сега уверено върви по своя път, изкачвайки се нагоре. По неговия начин. С неговите грешки и успехи.

Има мечта. Иска да има собствен бизнес и трупа опит. Започвайки от най-ниското стъпало. Учи се да бъде мъж и да е отговорен за решенията си и за живота си. Всичко, с което се захване, има успех и хората са възхитени колко е млад, а колко зряло разсъждава и постъпва. Но той си знае цената и има самочувствие. И се цели високо. Знам, че ще постигне много.
Като малък искаше да стане “мотокросист” – негова дума, а като по-голям – тираджия в пустошта или дървосекач в Канада, гледайки предаванията по Discovery Channel.

Насочвах го да учи “Право”, защото аз това съм завършила и е сравнително престижно. Освен това на него изобщо не му върви математиката, иначе бих го направила електроинженер.  Мислех си, че щом обича да комуникира, да защитава тезата си и да се бори срещу несправедливостите, правото е най-добро за него.

Но не бях съобразила, че той не обича да чете и да е заровен в дебелите книги, и да е в рамки, а и няма да издържи затворен в офис и зад бюро по 8 – 12 часа дневно, затрупан от бумаги.

За малко да ме послуша и добре, че поговорихме точно преди записването за приемните изпити. Защото осъзнах, че ако го тикам към нещо, което не е неговото нещо и той не го е избрал, той няма да е успешен и рискът да не се справи, да се почувства тъп и неудачник, и да се комплексира, е много голям. Имах такива колеги в университета.
Спрях да слушам хората, излязох извън общоприетите модели, спрях да контролирам и започнах да го обичам, да го подкрепям и да вярвам в него. Станахме близки и се научихме да общуваме, да си говорим и да си имаме доверие …

Как продължава? Прочети в книгата “Моето Място”.

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова