На какво ме научи моят син

Имало и други “бели врани”, какво облекчение!
Вашите деца може да са малки и да се чудите как да ги възпитавате и към какво да ги насочите за в бъдеще, а моят син е на 21 години и ме научи на много неща.
Първото от тях е, че не е задължително един човек да е отличник в училище, да е послушен, без собствено мнение и всички учители да го харесват, за да стане добър човек и да има удовлетворение от живота си.

За мен, пълната отличничка (в училище и в университета) и винаги харесваната от всички, това си беше голям шок. Но когато осъзнах, че едни от най-великите личности, оставили следа в историята, са били хора без отлични оценки, завършили с триста зора и без университетско образование, се укротих и го оставих да върши нещата по своя начин. Защото трябваше да се съглася с него, че системата на средното ни образование като цяло е архаична и унифицираща, демотивираща, и не толерира оригиналното и различно мнение.

Е, и той завърши. И сега уверено върви по своя път, изкачвайки се нагоре. По неговия начин. С неговите грешки и успехи.

Има мечта. Иска да има собствен бизнес и трупа опит. Започвайки от най-ниското стъпало. Учи се да бъде мъж и да е отговорен за решенията си и за живота си. Всичко, с което се захване, има успех и хората са възхитени колко е млад, а колко зряло разсъждава и постъпва. Но той си знае цената и има самочувствие. И се цели високо. Знам, че ще постигне много.
Като малък искаше да стане “мотокросист” – негова дума, а като по-голям – тираджия в пустошта или дървосекач в Канада, гледайки предаванията по Discovery Channel.

Насочвах го да учи “Право”, защото аз това съм завършила и е сравнително престижно. Освен това на него изобщо не му върви математиката, иначе бих го направила електроинженер.  Мислех си, че щом обича да комуникира, да защитава тезата си и да се бори срещу несправедливостите, правото е най-добро за него.

Но не бях съобразила, че той не обича да чете и да е заровен в дебелите книги, и да е в рамки, а и няма да издържи затворен в офис и зад бюро по 8 – 12 часа дневно, затрупан от бумаги.

За малко да ме послуша и добре, че поговорихме точно преди записването за приемните изпити. Защото осъзнах, че ако го тикам към нещо, което не е неговото нещо и той не го е избрал, той няма да е успешен и рискът да не се справи, да се почувства тъп и неудачник, и да се комплексира, е много голям. Имах такива колеги в университета.
Спрях да слушам хората, излязох извън общоприетите модели, спрях да контролирам и започнах да го обичам, да го подкрепям и да вярвам в него. Станахме близки и се научихме да общуваме, да си говорим и да си имаме доверие.

Това е най-хубавото!

Споделял ми е неща, които знае, че няма да одобря или ще ме ужасят като всяка майка. Аз съм му признавала, че съм допускала грешки, опитвайки се да го възпитам по най-добрия начин и следвайки чужди модели. Че и аз съм имала тежки моменти, в които не съм взимала най-добрите решения, но че той не е виновен за това.

Та кой ни учи да сме добри родители?! Учим се в движение и да, грешим. Добре е да си го признаем, за да се научат и децата ни да го правят, и да не се чувстват виновни.
Затова искам да кажа на всички родители:
Обичайте детето си и вярвайте в него! И му го казвайте! Често. Дайте му крила, то само ще се научи да лети! По неговия начин.
Защото един обичан и вярващ в себе си човек може да бъде успешен навсякъде и във всичко, с което се захване, и свободен да прави избори, да греши и да върви напред.
Моят син ме научи на това. Продължаваме да се учим. Взаимно.

Благодаря!

Вярвай и продължавай да вървиш!

Елина Попова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.